Вступив в Интернациональный Союз писателей, вы сможете:

По вопросам вступления в Союз писателей звоните:

Бобровская Лия Равильевна, 8 499-430-00-89 доб. (101)
ответственный секретарь приёмной комиссии ИСП.

Получать наши новости по электронной почте:

Введите ваш email:

Подготовка русско-болгарского сборника ИСП идёт полным ходом: представляем примеры переводов!

Спешим порадовать авторов сборника Интернационального Союза писателей на русском и болгарском языках, который готовится к печати в рамках международной серии «Антология современной русской литературы».

Переводчики, сотрудничающие с проектом, работают не покладая рук. И мы уже готовы представить посетителям сайта несколько примеров произведений наших авторов, изначально написанных на русском, а теперь зазвучавших и на болгарском языке.

русско-болгарский сборник Интернационального Союза писателей

Окатова Александра Лениновна

Завършила е Института по геодезия, въздушна фотография и картография. Участва в издаването «Атлас на света. Европа» и «Голям атлас на Русия». През 2014 година завършва Висшите литературни курсове «И.А. Бунин» и е приета в Съюза на писателите на Русия. Кандидат е за член на Интернационалния съюз на писателите. Пише разкази и стихове.

Любов и смърт

Когато лист последен отронва се пиян и пада на земята,
когато от прегръдката боли и пари като от живи рани,
аз леко и покорно приемам немотата,
любов и смърт едно и също ти повтарят.

Любов и смърт едно и също ти повтарят,
без глас крещя и сълзи ме задавят,
не може да те спре дори кръвта ми,
жестокото ти «не» открива още рани.

Преструваш се — не чуваш мойте думи,
но аз не вярвам, че си глух, защото
душата ти докосва нежни струни…
Любов и смърт едно и също ти повтарят.

Любов и смърт едно и също ти повтарят,
зоват, целуват те, ти падаш във властта им.
Във ложето си всяка те примамва,
а аз, безмълвна, между вас оставам.

Есенен влак

Леко слънцето догонва
вагона. Бяга и дърветата брои.
Ето, очите на село бездомно
гледат сиротно във твойте очи.

И сърцето бясно хуква, спъва се,
слънцето брои, брои…
Погледът ти дълго взира се,
сладка болка те гори.

И аз също съм болен, приятелю,
от тъга, но мълча. И броя.
Тази нощ ще покрие земята
нежен сняг. Ще забравиш тъга…

Сърце

Ще долетят снежинките и болката.
— И ние трудно се разделяме, — извикаха ми птиците.
— Ще угася в очите пламъка, — продума есента.
— Не ме докосвай, много ме боли, — отвърнах аз.

Ще вържа кърпа до очите, косите ще отрежа.
Сълза ще се търкулне и ще падне — ще дойде есен.
Сурова нишка без слова и жалост ще зашие
усмивката ми, аз ще съм спокойна.

— Та ти приличаш на мъртвец, — съседите ще кажат,
ще пуснат някоя сълзи и бързо в ковчег ще ме положат
и ще ме бутнат в бързата река и ще ми кажат: «Сбогом!
Уви, ти не намери място тук, — върви, бездомна»!

В ковчег, но жива, ще ме понесе реката бърза.
Ще чувам как шумят гори и жално плачат.
И тази болка ще проникне в мен, ще утеши сърцето,
затвореното в къща без врата…

Ще долетят снежинките и болката.
— И ние трудно се разделяме, — извикаха ми птиците.

Кръст

Когато моят мил простре ръце накръст,
а моите ръце пронижат люти рани,
бих искала да видя как ще увисне той
на този кръст, от мен избрания.

Най-ценното дърво на този свят
са моите ръце разпънати.
Благоухаят на миро,
като на Бог ми се покланят хората.

Открих най-дългите пирони,
поканих силни майстори-ковачи,
преливат силите им, вените железни,
издуват грубо…

Пробийте, майстори, вий дланите ни слети, —
ще се открие погледът зелен.
Смесете кръв, във чаша я налейте
и пийте вино за здравето на разпнатите.

Проклета птица

Пак ме остави жадна. Нищо —
научена съм, ще се справя.
Ще закръжа във небесата —
ранена птица и окаяна.

Ръце-крила аз ще разперя,
по птичи ще се взра в очите,
това, което ни разделя,
ще става повече и повече.

Ще скитам денем като врана —
осъдена проклета птица.
И през нощта ще мога само
пред теб да се открия истинска.

Ще трябва да се постараеш —
магията не пада просто,
а в битка с демон зъл, а после —
с глупак огромен и

Три дни без сън, брадясал, гладен,
три дни ще трябва да не вярваш
на майка си и да се хвърлиш смело
във бездна-пропаст към смъртта си.

А сутринта проклета врана
ще стана пак. Ще съм забравила за тебе.
Ти ще ме плашиш, ще прелитам,
от храст на храст и ще се крия.

Пак ме остави жадна. Нищо —
научена съм, ще се справя.
Ще закръжа във небесата —
ранена птица и окаяна.

 

Валентина Астапенко

Пиша от 1982 година. Член съм на градското литературно обединение «Ю. Аксаментов», кандидат-член на Интернационалния Съюз на писателите. Издала съм сборниците «Кокиче», «Ето това сме ние». Публикувам в сборника «Приказки от Сибир» по програмата «Неформати-2014». Публикувала съм в СМИ на град Усолие Сибирское, в списанията «Първоцвет» и «Сибир», «Сибирянче», «Северомуйски огньове», «Чешка звезда» (Чехия), в списание «Култура», в Иркутски алманах, в ежемесечника «Литературен Меридиан» (Арсениев), в сборниците на град Усолие Сибирское — «Усолски етюди», «Усолски ескизи», «Усолска лира», «Лирически тетрадки», «Светлините на Ангара», в колективния сборник «Подарявам ти моя стих».

Наградена съм с грамоти за 2 място в конкурса «На шега и наистина» и за 1 място в конкурса на МТОД «Усмивката на лятото».

Празник на ябълката

Скитал се из гората старият таралеж и намерил на земята една дива ябълка. Тя била толкова ярка, червенобузеста, ухаеща, направо те подканвала да я изядеш. Въртял я таралежът и така, и инак. «Не, — помислил си, — няма да я ям, ще ù се полюбувам само и ще я подаря на моята позната – таралежката. Нека и тя се порадва». Речено – сторено. Почукал на вратата на съседката.

— Добър ден, драга! Бъдете любезна да приемете тази ябълка като подарък от мен.

Таралежката погледнала ябълката и ахнала, очите си не можела да откъсне от нея – в живота си не била виждала такава красота!

— Благодаря Ви за добрината, любезни съседе. Заповядайте на обяд!

— Благодаря Ви за хубавите думи, стопанке, но някой друг път ще се отбия.

Отишъл си гостът, а таралежката сложила ябълката на един поднос и – ту от едната страна ù се любува, ту от другата. «Жал ми е да погубя такава красота невиждана, — мислела си тя. – Дай да я занеса на зайката. Тя има малки дечица, нека си похапнат».

Отишла таралежката при зайката:

— Здравей, съседке! Ето, вземи на децата тази дива ябълка! Старият таралеж ми я подари.

Възхитила се зайката от красотата на ябълката и от добрината на таралежката и с благодарност приела подаръка. А таралежката си тръгнала доволна, че донесла радост в този дом.

Наобиколили малките зайчета това чудо — подскачат, викат, всекиму се иска да опита. «Не, тази красота не трябва да се крие от горските жители, — помислила си майката. – Моите дечица ще изядат ябълката и какво — ще забравят за нея».

Мислила тя, мислила и – измислила: трябва да се организира празник! Поканила добрата зайка и таралежката със стария таралеж, и катеричката с малките ù, и накуцващия заек, и белокрилата сврака. Никого не забравила! И ето – вкусват всички гости от ябълката, хвалят я, а тя става още по-голяма. Ядат от нея, а тя се уголемява. Ето това е истинско чудо! За всички имало, даже остало.

 

Елизавета Шакал

Руска писателка-фантаст, начинаещ сценарист, художник, автор на сборника разкази «Песни от дим». Пише предимно в жанра магически реализъм.

МАНИФЕСТ КЪМ БОГА

Човекът влезе вкъщи, галеше тънкото острие в скритата ножница. Ръката му се изпоти, дишаше тежко. Той трябваше да убие – просто да изпълни поръчката. Беше свикнал. Но днес имаше лошо предчувствие. Миришеше някак странно. За истинския убиец мирисът е много важен. Мирисът и звуците. Човекът се изкачи по стълбата, предпоследното стъпало изскърца – по тялото му изби пот. Човекът погледна в люлката. Детето го нямаше там.

Мъжът чувстваше неговия мирис — памперс, майчино мляко и още нещо гумено. Сигурно биберон. Детето със сигурност беше в къщата. Човекът огледа ъглите, повдигна одеялото. Усещаше някаква тежка миризма, която се смесваше с аромата на ванилия. Два съвършено различни мириса.

Човекът излезе от стаята, хвърли поглед на коридора, по-точно на локвите по пода. Това е неговата задача. Той ще я изпълни. И няма значение кога.

* * *

Кацнала съм на рамото на светеца Пес. Той небрежно гали перата ми, аз се правя, че се сърдя и отлитам на съседното дърво. Ангелът се прави на обиден. Гледам пред себе си: гробове, надгробни плочи на изумрудени хълмове.

Обичам гробищата. Тук се събират и хора, и ангели, и бесове. Кръстопът на Смъртта и Битието. На клона до мен кацва врана. Обичам и враните. Те помагат се грижат за гробовете. Някакво семейство е дошло да почете починалия. Починал е мъжът на една млада жена. Тя не плаче, стои с каменно лице. Останалите вадят смачкани кърпи. Някой започва да произнася реч.

Семейството върви към колата, на пътя им се появява вързоп. Куп бели пелени, плюшена играчка, а под всичко това – малко момченце. Хората го наобиколиха, никой не се осмелява да повдигне вързопа от земята. На лицето на жената се изписаха емоции – жал, нежност. Очите ù се насълзиха, тя взе бебето на ръце.

Какво става по-нататък не гледам, защото чувствам мириса на демона. Изобщо демоните във Вселенската верига се изживяват като бирници – това не е най престижната професия, но е необходима, за да работи машината като цяло. Отново кацвам на рамото на Песа. До демона гордо крачи един котарак.

— Здравей, змей, — Песът му стиска ръката.

— О, ти си с птичката? – образът на ужасния котарак бледнее пред скрития сарказъм на демона.

— Ти пък си с котарака. Какво ще кажеш, правилно ли постъпихме с детето?

— Нямам предства, — демонът сес свлича на скамейката. Аз преставам да слушам, погледът ми е привлечен от котарака. Сив със сиви очи, мирише на Ад. Изобщо в Ада не мирише на нищо. Като изключим мириса на сяра.

— Тази мисис Джонс ще се грижи ли за него?

— Тя смята, че това е съдба. И че в детето се е преродила душата на нейния мъж. Глупачка! – и демонът разтегна устата си в жестока усмивка.

— Така да бъде. – покорно се съгласява Песът.

* * *

Двама мъже вървяха към вратите на гробището, завършваха разходката си. След тях вървеше злобен сив котарак с птица на главата си. Отпреде им пробяга мъж с пистолет в ръка и откри стрелба. Лицето му остана скрито, накъде побягна – не се разбра. Змеят рухна на земята, гърбът му се опря на една надгробна плоча. Песът вече лежеше по гръб под един дъб; по сакото му се разтичаше (пълзеше) тъмно петно. Змеят почувства как се мокри неговата собствена риза.

Защо именно сега! Не е толкова лесно да се получи ново тяло. Първо трябва докрай да се отчетеш за старото. Протоколи, бланки…

Мъжете заедно бързо се изправиха и закрачиха към колата, единият загърнат в шлифера си, другият — в сакото си.

— А, не, светецо, аз ще карам. Иначе изобщо няма да стигнем.

Демонът седна зад волана. Ангелът послушно се отпусна на съседната седалка. Котаракът и птицата се разположиха отзад. И потеглиха така, като че ли ги гонеха всичките демони на Ада. Както, между другото, си и беше.

* * *

Застанал съм пред Небесния Съд. Всичко наоколо е чисто, бяло и ефирно. Лошо ми става от това място. До мен е ангелът. Мисля, че и на него вече не му доставя удоволствие присъствието тук. В това време към нас се обръща автоматът-секретар на Бога. Или – гласът Божи. За последните 15 минути той подбира епитети, които се отнасят както за мен, така и за ангела.

— Вие представяте ли си изобщо какви сте ги и свършили?

Не разбирам къде съм сгрешил. Още повече пред Бога. Може би не съм спазвал правилата на общата игра. Смешно. Но тогава каква е вината на ангела? Спасил е, помогнал е на демона? Преставам да гадая, защото монологът на секретаря се превръща в цитати от тежкия език за правилата. И някои факти от моята биография.

— Помощ на бедните. Изобретение на полицията. Ваксина притив евфемизмите.

— Чудесно.

— И всичко това тежи на твоята съвест. – ядосано ме сочи с пръст той.

Аз се усмихвам широко.

— И къде ще ни пратят този път? – плахо пита ангелът. Тежко му е да се разделя с познатия пейзаж.

— Все още не знам.

Нагла лъжа. Ще ни пратят в Ада – това е ясно. Сигурно иска да ни накара да нервничим.

— Ти си демон, змей. Проклет си за това, че спаси детето.

Аз се кискам. Като че ли не съм виждал Ада.

— А ти, свети Пес, — за това, че помагаше на демона.

Ангелът също започва да се усмихва. Той много добре познаваше този секретар.

— Може ли едно последно желание? – пита Песът ухилен. Нямах представа, че той може да бъде такъв.

— Да. – сухо отговаря гласът.

* * *

Детето беше в детската, играеше си на шарения килим с една дрънкалка. В стаята влезе жената. Тя внимателно взе детето на ръце. Бебето се плюнчеше на рамото ù. Майката се увери, че всичко е наред, и отиде да готви. Детето легна, опря се на котарака, в клетката пееше малка жълта птичка.

 

Тамара Ивановна Спиридонова

Автор на методическото пособие «Киномаратон», кинопедагог в ДТТО «ТЕАТЪР-КИНО», наградена е с медалите «За принос в развитието на образованието» и «Вдъхновение», лауреат на «Почетна дъска на учителите в Русия», кандидат-член на Интернационалния Союз на писателите.

Екранна грамотност
Екранна образованост на подрастващите

Ключови думи: иновации, научно-изследователски проект, кинодиспут, киноезик, мини-рецензия, експресно интервю, творческа практика.

Днес изкуството на екрана е навлязло широко в живота на децата. Всяко дете се среща с това, което наричаме «екранни изкуства», «екранна информация». Това са телевизията и видеото вкъщи, в училище; всевъзможните електронни игри, рекламата на екраните в големите магазини и по улиците, компютрите.

Затова е важно да бъде въведено обучение по усвояване основите на екранната култура за формиране на екранна грамотност още от най-ранна училищна възраст, а именно от 7 години.

Образоваността в сферата на екранните изкуства предполага формиране на определено ниво на знания, развитие навиците за възприемане и анализ, естетическа оценка и собствена творческа дейност. Примерни творчески задания:

— работа с филм-екранизация, сравнение на литературния текст (първоизточника) с екранното произведение;

— прогнозиране на бъдещето: «Как да намерим общ език с режисьора»;

— създаване на мини-рецензии на произведения на екранното изкуство;

— обобщаване на детските отговори: «Защо съвременните режисьори не желаят да снимат детски игрални филми» и т.н.

И така, анализът, съвместното обсъждане на произведения на екранното изкуство формира у децата самостоятелност на разъжденията.

Литература:

1. Баженова Л.М. Основи на екранната култура. – М., 1995.

2. Ремез О.Я. Майсторството на режисьора. – М., 1983.

Поделиться новостью в социальных сетях:

Подписка на новости:

Читатели @inwriter
Подписка через почту

Введите ваш email: